Как срещнах три пъти Теодосий Спасов

Как срещнах три пъти Теодосий Спасов

август 30, 2018
Категория: Публикации
0 9910 2
Как срещнах три пъти Теодосий Спасов

Как срещнах три пъти Теодосий Спасов

Годината е ‘96-та и отново трябва да се боря с омразните ми чертички и ченгелчета. 15-ти септември отдавна е останал в миналото, а аз все още не разбирам защо всичко трябва да е толкова трудно. Две бързи завъртулки и ето – буквата „В“ е готова. Вярно, че прилича на осмица, но както възрастните казват – „С времето всичко си идва на мястото.“

Такива неща ми се въртяха в детската глава, докато се опитвах да напиша правилно името си в един от първите часове по български език във втори клас.

Наивно си мислех, че няма какво по-лошо да ми се стовари отгоре, без да имам ни най-малка представа какво се задава…

Последният училищен звънец ме беше освободил от задължението да се образовам и да стана цивилизован човек. Стоях в кухнята у дома и нагъвах обяда, който майка ми беше приготвила, докато тя самата разглеждаше списъка, който класната ми беше дала.

Безинтересно бяло листче, върху което бяха изредени предметите, които се изучават във втори клас, както и нужните пособия за всеки един от тях.

Застанала на отсрещната страна на масата, майка ми го разглеждаше съвсем съсредоточено и си отбелязваше някакви неща из него. Аз махам с лъжицата, а тя с молива. Някъде там преди края на моя щурм из бялата чиния, тя остави листчето и ми се ухили до уши.

– Знаеш ли, че трябва да ти купим нотна тетрадка за часовете по музика? – казва майка ми и продължава да ме гледа със засмян поглед.

 Преглъщам поредния залък и съвсем безразлично вдигам рамене.

 – Ще ти трябва, за да се упражняваш в писането на ноти – продължава тя и едвам сдържа жизнерадостния си смях.

 И тогава ми просветва. Толкова е просто. Като едно плюс едно. Щом трябва да пиша ноти, значи има още бастунчета и чертички, с които трябва да се мъча.

– Не ми стигат хилядите думи, които трябва да се науча да пиша, а сега и ноти. Защо…? – мрънкам съвсем по детски аз.

– Ако се научиш да си боравиш добре с нотите, един ден може да станеш певец или композитор – казва майка ми.

– Не ми трябва да ставам добър певец. Не мога ли просто като теб да си припявам грешно италианска музика. – повтарям думите които баща ми неведнъж е изричал по повод на нейното пеене, а зениците на мама се разширяват от учудване. Горката за първи път осъзна, че не е родила новия Адриано Челентано, а едно магаре.

 За десерт освен шоколадово реване, ядох и пердах. Него го преглътнах много по-лесно от факта, че ще трябва да пиша ноти.

От тогава до „заветния“ първи час по музика, бях изправен на нокти, но колкото и да се уповавах на надеждата, че ще ми се размине, денят дойде.

Голямото междучасие беше приключило и аз и целият ми клас седяхме в кабинета по музика. Рошави и потни. Определеното ни време за почивка бяхме превърнали в жесток хаос и сега не смогвахме да си наваксаме с дишането.

Седнал на първия чин пред бюрото на учителката, гледах тъпо пред себе си. Бях хвърлил само бегъл поглед на зелената дъска с бяло петолиние върху нея и пианото в ъгъла на стаята и вече знаех едно нещо със сигурност – това бяха средновековни уреди за мъчение, предназначени да ме накарат да си кажа всичко. За бога защо по-рано не си признах,че аз бях счупил вазата в хола?

Тази мисъл се стрелна бързо в главата ми и също толкова бързо бе избутана от звука на отварящата се врата на стаята.

Очаквах да влезе Бавачката Макфий и съвсем в духa на приказките да ни накара да подадем показалци напред,за да види дали вече сме понапълнели достатъчно, за да поемем пътя към фурната, но вместо нея в стаята нахлу Джанис Джоплин. Е, не точно. Бях виждал как изглежда легендарната певица на един плакат в дома на моя вуйчо, и учудването ми, че учителка по музика прилича толкова много на нея, беше голямо.

Младата жена беше надживяла Джанис Джоплин поне с 2-3 години. Косата ѝ беше най-странното нещо в нея. Нито права, нито начупена. Бях напълно готов да се обзаложа, че така изглежда и косата на Пипи Дългото Чорапче, ако разпусне плитките си.

Намъкнала върху себе си едноцветна пола с кръпки по нея и тениска с надпис „Пънкът няма да умре, нека ви е зле!“, тя напълно разби представата ми за учител.

Жизнерадостна и усмихната, преподавателката ни застана зад бюрото и остави върху него касетофона който носеше и измъкна от чантата си един учебник. Погледна ни и преди да ни заговори, се ухили още повече.

– Здравейте сладури, аз съм г-ца Цветелина Чепишева и тази година ще ви запозная с магията на музиката. – каза ни тя и остави театрална пауза след думите си.

 Настъпи кратко мълчание. Явно очакваше някой от нас да каже нещо, но ние мълчахме като тикви и затова тя не ни дочака :

– Чудех се с какво да започнем новата учебна година, но не ми се искаше да ви затрупвам с материала още от самото начало, тъй че ще ви разкажа за един човек и неговата музика, а после ще изпълним и едно негово произведение.

Добре, дотук не бях чул нищо за ноти и нещата явно се нареждаха в моя полза.

Г-ца Чепишева вдигна учебника от бюрото, отвори го и го обърна към нас, за да ни посочи снимката на някакъв човек.

– Това деца е Теодосий Спасов – каза ни тя като изрече първото име на човека с такова удоволствие, че даже миглите ѝ щяха да полетят.

– Той е виртуоз на музикалния инструмент кавал – продължи учителката ни като отгърна нова страница от учебника, за да ни покаже снимка на този инструмент.

– Маестро Спасов – поде урока си отново тя, а миглите й летяха ли, летяха – е толкова добър музикант, че вече го има в учебниците, а е само на 35 години…

 Чакай малко, тук има някаква измама. Спирам да слушам какво говори младата жена и съвсем възмутен започвам да размишлявам върху факта, че жив човек е влязъл в учебника.

Докато аз се лутам из мислите си Г-ца Чепишева вече е затворила учебника и слага касетка в касетофона пред нея.

– Деца, сега ще ви пусна едно произведение което се казва „Тум-па-та-та, такун-та-та“. Ще го чуем първо, а после ще ви покажа как да го изтактуваме, а след това ще го направим заедно.

Това, което чух тогава, беше толкова неочаквано за мен, че сигурно съм изглеждал като препариран. Музиката не беше нито фолклорна, а още по-малко и джаз. Сега на такъв тип музика, му викат загадъчно фюжън, но какво съм разбирал аз във втори клас от музика. Бях забравил напълно за чертички и нотите. Слушах бавния ритъм и едно блаженство се разливаше в мен. Парчето свърши и понеже бяхме много добра публика, учителката реши да чуем още нещо. И така в първия час по музика, ние изслушахме почти цялата касетка.

Вечерта докато лежах в леглото, все още чувах нежната мелодия на кавала и една съвсем мързелива мисъл се прокрадна във вече заспиващото ми съзнание – „Може би няма да е лошо да науча нотите.“

 

(Край на първа част.)

 

Автор: Венцислав Петров,

(Orange center ул. Граф Игнатиев, ет. 3, Музика и филми)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *