Под африканското слънце

 

През февруари 1984 г. се връщах на здрачаване по прашния път към града Накуру след дълго и изморително сафари в източноафриканската рифтова долина. Подобни пътувания бяха за мен част от интересния ми живот като инженер в Кения. Само че този път се връщах не само уморен и изпълнен с впечатления от видяното през деня, но и с нова идея в главата. По време на дългите часове, прекарани зад волана, бях съчинил кратка история, действието на която се развиваше по местата, които току-що бях посетил. Веднага щом стигнах в хотела, грабнах лист хартия и нахвърлих черновата на първия си разказ: „Приятел в нужда“.

Трябваха ми доста години, преди да завърша разказа. Основен проблем за мен бе, че не знаех на какъв език да пиша. Бях се разделил отдавна с литературния български език, а още не бях напреднал достатъчно с английския, за да имам каквито и да било писателски претенции. Въпреки това не преставах да работя по него (а и по новите, по-късно възникнали разкази) както по време на престоя си в Кения, така и по-късно, когато работата ме отведе в размирна Югославия. Писането впрочем ми помогна и да усъвършенствам английския си. Върнах се към българския език, когато през 2007 г. преведох от английски първата си книга за Югославия „Балканска елегия“. Все по-уверен станах няколко години по-късно, след като написах на български своите мемоари „Живот между световете“. Но едно е да разказваш собствените си преживелици, друго е да пишеш художествена литература. Тази мисъл дълго ме възпираше да превеждам разказите на български, след като ги бях публикувал на английски като електронна книга в „Амазон“. Благоприятните отзиви на хора, чели разказите на английски, както и другите две книги, издадени в България, ме наведоха на мисълта да опитам да преведа и разказите на български.

По време на този дълъг и вълнуващ процес не само се приближих още повече до майчиния си език, но и разбрах колко трудна е професията на преводачите. За мен преводът на български бе абсолютно пренаписване на познатите ми вече истории – сравнявах го със снимането на нов филм по стар, вече филмиран сценарий.

Знайно е: литературните творби най-често отразяват личния опит и наблюдения на автора и рядко са пълна измислица. В моя случай дозата измислица е изключително малка, и то най-вече по отношение на героите. Те, разбира се, са фиктивни, но чертите им са заимствани от хора, които съм познавал или срещал в Африка. Повечето главни герои не са африканци – мислех си, че нямам право, пък и не бих могъл да пиша от името на местните хора. Героите ми са чужденци, които по един или друг начин стават съпричастни или просто участници в типични за живота днес в Африка конфликтни ситуации. Преживял съм повечето от тях – беднотата в градските коптори, престъпността в големите градове, мизерията в лагерите за бежанци, както и страхотната корупция, която разяжда основите на много от африканските държави.

Останал съм с впечатление, че у нас се пише твърде бегло за трагедията на африканския континент и че ние, хората от облагодетелствания Север на планетата, не изпитваме кой знае какъв интерес да се занимаваме с проблемите на Черния континент.

Тъкмо желанието ми да споделя с по-широк кръг хора преживяното в Африка ме окуражи да предложа на вашето внимание тези истории.

 

Марин Троянов